Приятелство

 

Не можеш да бъдеш приятел с онзи, който не иска да ти бъде приятел, както и с онзи, който не си търси нови приятели. Забелязал ли си как след една определена възраст хората се капсоловат и забравят за света извън пашкула в това число и хората извън него. И нови такива не могат да нарушават спокойствието, че било те и "половинки" на някого. Как приятелите в този кръг може да намалят, но не и да се увеличават. И как те намалят, защото забравяме как да поддържаме връзката жива и се осланяме на стари лаври, и как нови не допускаме, защито създават дискомфорта от това да положим усилие. Преди време чух в едно рийлче обяснението за това защо е трудно да правиш нови приятелства след определена възраст. Основно защото до университета приятелите и хората с които се движиш и прекарваш най-много време са тези в градината, на площадката, от блока, от училище, от спорта, от университета. Графиците са еднакви, приоритетите що-годе и те и Voila налага ти се да си с тези хора инот принуда започваш да социализираш и bond-ваш. Обаче после става различно и почваш да ставаш по-близък с колегите на работа и да прекарваш по-малко време с тези от университета, защото вече живеете и/или работите на различни места и графиците са различни. Да не говорим за това, когато дойдат "половинките", камо ли децата. Вече се налага да полагаш усилия, а всичко отнема усилие и никой не иска да трябва и за това да полага. И така хората се редуцират, но рядко допускат близко нови хора. Забравя се как, комфортно ни е да не полагаме усилия. Чудим се къде да ги издирим. При първото разочарование - бягаме с 200 и така. 

Но да говорим за тези дето не искат да ти бъдат вече приятели, а ти държиш обаче. Все ти полагаш усилия. Ти пишеш пръв. Ти инициираш среща. Ти питаш "Как си?". Ти се интересуваш. Ти, ти, ти... А от другата страна - никой, или две срички. Тогава се питаш "Защо?" или "Какво се обърка?", но това са въпроси в пустиня, които нито ти ще имаш смелостта да зададеш, нито някой ще ти отговори (ако знаят отговора въобще). И в тия моменти трябва да имаш малко dignity, да преглътнеш буцата заседнала в гърлото и да приемеш мъжката, че така ще е. В крайна сметка някои хора са до време. Вече не живеем във времена, в които можем да очакваме, че приятелствата са за вечни времена. Някои хора даже е добре, че са при нас само в определено време, защото служат конкретна цел, било то дали я знаем или не. Други се появяват на етапи в живота през няколко години и всеки път е ново и различно от преди. Трудно е да се приемат такива неща, особено като ти се случват повече от веднъж. Тогава наистина няма как да не си зададеш въпрос "Wtf?!", защото очевадно причината е в теб, но и очевадно никога няма да разбереш защо този човек не иска да има нищо общо с теб вече.

Аааа и да спомена - въпросът "Как си?!" - много ключов за развитието на едни взаимоотношения. Много. И е от голямо значение да знаеш как да отговаряш. Защото отговор "Добре" - нищо не значи. Едно време бях на лагер по английски език и тогава моята преподавателка каза "Fine means nothing. It brings no meaning, no value." Та "добре" е българският еквивалент на английското "fine". Хората трябва да се научим да го задаваме, да слушаме и да отговаряме. 

През годините съм загубила много хора, за които все ми е пукало. Обаче аз обичам себе си и се грижа за себе си, и когато видя, че усилията са едностранни и са безнадеждни и обречени съм се научила да ги пускам и да съхраня хубавите спомени и да не е с лошото. Ако някой се свърже с мен и обясни - ОК, ако не се - пак ОК. Няма нужда да се буташ там, където не си желан, по-добре запази енергията си, за там, където все още си или може да си.