Многолистност на душата

 

3ти март реших, че е денят, в който най-сетне ще подкастря юката, която гледам от 1 година, че плаче да бъде изчистена, подрязана, разкрасена. Та нали 8ми март предстои реших да ѝ го подаря. То и на себе си да подаря малко труд, който да не изисква особена мисъл, въпреки, че се оказа ребус в повечето време.

Обаче чистя си аз тези юки в тази малка саксия и се мъча да махна накуп всички сухи листа и дърпам, и сецам и няма братче не помръдват. Много се ядосах първите два пъти. Че се и набодох и псувах, но не се отказах. Смених стратегията и първо изчистих пръстта, после започнах най-отвън и най-отдолу да изчиствам едно по едно пръст, листа, които вече са паднали, после започнах да търсп най-долното и старо изсъхнало листо, което да отлистя, за да може да тръгна нагоре. Но усещах, че прескоча ли на някое реда, то не се даваше и ме връщаше автоматично да търся какво не съм обелила, за да мога да стигна до него. Връщах се, намирах, махах и така поддаваше от 1 път без усилие. Резултатът е възхитителен само за 1 час работа, мисля си, че ако не бях сменила стратегията щях да се откажа много бързо. А, ако бях продължила и не се бях отказала, то си гарантирах 30 минути, в които да псувам, да се препотя и накрая да не свърша нищо.

И в тази връзка се замислих как това растение е пълната метафора на нашата човешка душа (защото за животните не мога да отговарям). Та, ако се замисля ние хората там, където сме успели да достигнем до някого е било с постоянство, със смяна на подхода, където е нужно, със спирки и наблюдение, с постоянно любопитство, с желание за красив резултат, без натиск. Защото душите ни са многолистни и имат сърцевина и външност, но много малко хора стигат до нашата сърцевина по ред причини. Но ако подходят с такт и разлистват едно по едно в правилния ред нашите листа ние поддаваме лесно, доверяваме се, отваряме се, споделяме, подаваме ръка, взаимодействаме, докато в един момент този някой не успее да стигне до нашата сърцевина и да ѝ се наслади на красотата. Но то не е само до достигането на сърцевината, а до процеса през който двамата преминаваме, защото това гради взаимоотношенията завинаги.

Много интересно ми стана тази съпоставка. Мислейки си, дори не разбрах кога съм приключила с цветето. И сега като погледна през прозореца и му се радвам. Но беше и едно напомняне за свързаността ми с хората.